Изкараха ми ангелите.
Моите ангели
се бяха скрили къде ли не
из гънките на мозъка ми.
Преровиха навсякъде
докато ги намерят.
Влязоха във вертикулите.
Надничаха под моста „Вариолии”
зад хълмовете.
Стигнаха чак до хипоталамуса.
Имаше един,
скрит в сърцето ми,
но и него ми взеха.
Изкараха ми всички ангели.
Бяха дванадесет – с бели криле
и мокри,
трепереха отвън на студа
като циганчета.
„Трябва да има още и в душата му!” – казаха те.
Търсиха, търсиха, никъде не намериха Душа.
Толкова надълбоко я бях скрил...
Най-накрая си вдигнаха гълъбите
и си отидоха.
А там, дълбоко в душата ми,
скрито,
остана само едно малко ангелче.
„Какво ще правя сега, ангелче мое?!” – попитах го аз.
„Върви по дяволите!” – каза то.
|
|