- Все пак не можете да отречете, Професоре - каза господин Н.- че Вие не вярвате в Бог, не вярвате в безсмъртието...
- Вече прехвърлих 70 години – въздъхна Професорът – а на такава възраст кой човек не мисли за смъртта? Има ли нещо отвъд? Има ли бог? Ще ми се да имаше, би било чудесно...но след всичките книги, които съм прочел, от всичко, което знам, а то не е никак малко, съм склонен повече да вярвам, че не човекът е творение на Бога, а, обратно – Бог е творение на човека.
Не знам. Но нямам много илюзии и съм съгласен със Сартр, който казва, че дори и да има бог, все едно, това нищо не променя, човекът е изоставен сам в този свят. Ние сме сами и в този смисъл сме абсолютно свободни в избора си.
- С една дума – обади се господин Н., видимо недоволен – какво излиза: „Делото за спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се!” Е, това вече сме го чували, Професоре... И да ви кажа честно – не ни стана по-добре!...
Но може би Вие, господине – той се обърна към Мавъра – пак ще ни разкажете приказка, те поне имат щастлив край.
- Зависи какво подразбираме под щастлив край – намесих се аз – ако е като тая, например, за двамата братя, дето отишли в гората за дърва и когато колата им се счупила, започнали да викат Неволята...
- Е, знаем я всички – каза господин Н., ама ми звучи някак така, много битово... Предпочитам все пак някоя, в която да има магьосници и чудеса!
- Знаете ли – каза Мавъра – че наистина има една такава. Но първо искам да Ви поздравя, Професоре, за вашата жизненост и енергичност, човек не би Ви дал в никакъв случай 70 години!
- Ако трябва да сме точни – каза Професорът – 73! С два байпаса и една изкуствена клапа на сърцето, но както виждате – държа се!
- Да живеете, Професоре, още толкова! - каза господин Н.
- Точно за пожелания е приказката – каза Мавъра.- И за феи, но най-вече за една принцеса. Когато се родила – започна той - над нея застанали орисниците. Всичко било прекрасно. Дарили я орисниците с красота, богатство, любов...Но дошла Злата орисница и казала: „Когато стане на 18 години, принцесата ще се убоде на вретено и ще умре!”
Какво нещастие, нали?
И предсказанието щяло да се сбъдне и принцесата да умре, ако не била дошла Добрата орисница. „Аз не мога да отменя предсказанието напълно, казала тя, но мога да направя друго: Принцесата наистина ще се убоде, но няма да умре, а само ще заспи за сто години..."
- Извинявайте, но как точно да го разбирам ?– каза след кратко мълчание господин С. – Нещо не виждам връзката...
- А аз я виждам – каза господин Н. – Лошата ористница – това е Природата. Тя, Природата, ни е орисала да умрем!
- Но коя е добрата?
- Добрата орисница – каза Мавъра – е Науката! Така и ние – като не можем да отменим напълно предсказанието, можем да го променим отчасти: технологиите в медицината днес не могат да предотвратят неизбежното, смъртта, но могат все пак да я отложат във времето. Наистина, засега – само за малко, след време – сигурно за повече, а накрая – защо не и напълно?
Това наричам аз вълшебство!